България през Средновековието


          Пътят на българите бил много дълъг. Започнал отдалеко от изток, където прадедите ни живеели в съседство с Китай, векове преди да се роди Христос. Те били подвижен народ, добри скотовъдци и отлични воини.

По някое време започнало Великото преселение на народите от Азия към Европа. То увлякло и прабългарите. Те основали своя държава, но прогонени от други народи, били принудени да я оставят. След векове стигнали до Черно море, на източния му бряг, на север от планината Кавказ. Там създали Велика България.

Нейна съседка тогава била силната Византийска империя, която сключила договор с нашия хан Кубрат. Ханът имал петима синове, добри военачалници, които не послушали съвета на баща си да се държат като еднин сноп пръчки, защото всяка отделно лесно се пречупвала. След смъртта му си поделили българските племена и всеки поел в различна посока. Четвъртият син, хан Аспарух, тръгнал през безкрайната равнина северно от морето на запад. Преминали през трудни изпитания докато накрая стигнали Дунава- земята наречена Онгъла. Отвъд голямата река се простирали земите на Балканския полуостров, по онова време изцяло под властта на Византия. Аспарух заповядал на своя народ да преплува Дунава и да се засели в днешна Добруджа.

Из балканските земи обаче вече от 200 и повече хиляди години процъвтявала тракийската култура. Траките били едни от най- ранните заселници в  Европа, оставили множество съкровища, на които сега се радваме из нашите музеи.

Но Великото преселение на варварки народи от Азия унищожило, оставеното от тях. Идвайки от север, през V век, тук нахлули голям брой славянски племена. Те нямали своя държава и силна войска, затова Византия ги покорила, събирала от тях данък и роби за най- тежък труд. И така вървяло, докато не се появил Аспарух със своя конен народ и с воля да основе държавата България.

Ханът се съюзил със славяните и заедно излезли на голяма битка с византийския император. Победили го и той трябвало да подпише договор, с който признал българската държава за законна. Отначало тя се простряла между Дунава и Стара планина. Нейна столица била Плиска, където хановете построили могъща крепост.

Византия обаче не се примирила със загубата на плодородните си земи. В течение на почти 400 години византийците водели често война срещу държавата ни. През същото време нашите владетели, храбри и мъдри, не само заздравили България, но и значително разширили границите й. Хан Крум й дал строги закони, за да предпази народа си от пияници, крадци и предатели. Той стигнал с войската си до Карпатите и Унгария. Тогава негов съсед станал императора на франките- Карл Велики. След това хан Крум повел тази войска срещу византийската столица Цариград, а междувременно превзел Сердика ( дн. София) – сърцето на Балканите и голяма част от Тракия.

След него престола заел синът му Омуртаг, известен като строител. Растяла силата и славата на България, която с успех защитила себе си в борба с най- старата империя на Балканския полуостров- Византия. Но за да бъде приета за равна с нея и с Франкската, нужно било да промени вярата си.

Дотогава българи и славяни били езичници. Вярвали в множество, макар различни, богове, духове, самодиви и герои. Това им пречело да бъдат единен народ, пък и нямали и един език. А по това време на езичниците се гледало с недоверие. Опасността за бъдещето на държавата ни разбрал княз Борис I. Той наложил в България християнството. Не му било никак лесно, защото всеки държал на старата си вяра, въпреки че българите познавали християнството още преди основаването на българската държава. Хановете от рода Дуло, Кубрат и Тервел били християни. Гоненията срещу християните засягали и членове на ханските семейства. Така Омуртаг лишил от права сина си Енравота воин, а брата на последния, хан Маламир, го осъдил и на смърт!

Покръстването ( 864- 865) имало важни за страната и народа последици. Сравнително безболезнено преминали към новата вяра славяните, но голяма била съпротивата на болярите езичници, поради което Князът наредил да бъдат посечени 52 болярски рода.

Във връзка с покръстването княз Борис I Михаил изпратил 106 въпроса до папата. От тях разбираме, че прадедите ни вярвали в лечебната сила на камъни, носели амулети, боготворяли чашата, меча и конската опашка. Свещени животни били конят, кучето и грифонът. Извършвали жертвоприношения.

Но още по- трудно било да се извоюва за българите независима църква, понеже и цариградският патриарх, и римският папа искали да имат църковна власт над народа ни. По онова време църквата отговаряла не само за вярата, но и за книжовността, за изкуството на християните.

Главна заслуга за укрепването на християнството в България имало делото на светите братя Кирил и Методий. През 863 г. те били натоварени с мисията в Моравия, за която подготвили славянската азбука- глаголица.

Папа Адриан II тържествено посрещнал светите братя и учениците им и благословил направеното от тях. А след кончината на солунските братя имената им били включени в католическия календар. Оттогава паметта им се почитала векове наред, и до наши дни.

Княз Борис I приел с почести учениците на Кирил и Методий като ги изпратил да изучат будни български младежи из разни краища на страната му. Като преместил столицата от Плиска в Преслав, князът построил около града великолепни манастири и сякаш скъсал с езическото минало на българите.

             Превеждани били на славянски език християнските църковни книги. Растяла Преславската книжовна школа, където освен преводачи се появили и писатели. Нейният най- висок разцвет се дължал на цар Симеон, син на княз Борис, чието управление останало в историята като „Златен век” на българската държава.

Той получил висше образование в Цариград и сам бил виден книжовник.

В няколко войни цар Симеон разширил България така, че опряла до три морета: Черно, Егейско и Адриатическо. Но и Симеон, както по- рано Крум, не смогнал да превземе Цариград, макар да се нарекъл цар на българи и гърци. Огромните бойни усилия, които наложил на народа си, изтощили държавата му. При неговите наследници срещу България се насочили Русия и Византия. Те превзели толкова българска земя, че държавата останала само със западните си области, с днешна Македония. Там управлявал цар Самуил.

Западната българска държава нямала дълъг живот. Въпреки че българите спечелили няколко сражения срещу византийците, че си върнали Софийско, дори завладели част от Гърция, в един проход на Беласица планина нашата войска била разбита. Византийския император Василий II наредил да бъдат ослепени 14 хиляди български пленници и получил прякора „Българоубиец”. Самуил не издържал нещастието на народа си и умрял от сърдечен удар, а след смъртта му настъпили братоубийства в царския род. Те довели края на Първото българско царство.

Почти два века земите ни се намирали под византийска власт. Народът ни плащал тежки данъци. В църквите се четяло на гръцки, а не на български език. Диви племена опустошавали земите ни. Българите въставали против чуждата власт неведнъж, докато най- после успяло въстанието на братята боляри Асен и Петър в Търново. Те надвили над византийците и принудили императора им да признае възкресението на българската държава- Втората.

По онова време болярите станали богати и силни. Те вече не се подчинявали на царя. Техни жертви станали цар Асен и Петър. Престолът заел третият брат- Калоян. Той победил рицарите кръстоносци и пленил вожда им, латинския император Балдуин. Калоян значително разширил нашата държава, но при обсадата на Солун бил убит. България се озовала в голяма опасност.

Спасил я младият цар Иван Асен II, син на цар Асен. С мъдри дела, победна война против Византия и редица договори той не само затвърдил държавата, но и постигнал най- широките й граници от нейното начало насам. Уважавали България и царя й близки и далечни владетели, защото народът й живеел в мир и труд.

Ала алчните за власт боляри не искали силен цар. След смъртта на Иван Асен те водели своя политика и така пакостели на народа си.

През XIII век над България се появила нова напаст- татарите. Тогава „свинарят” Ивайло събрал войска от смели селяни и ги отблъснал. Горд от постъпката си Ивайло се оженил за царицата вдовица и се обявил за цар. Но болярите не понесли това и го предали на татарския хан, който го убил.

Положението на българите се подобрило при управлението на умният и образован цар Иван Александър. Изправен пред много врагове- на запад Сърбия, зад нея Унгария, византийците превземали черноморските ни крепости, а в Мала Азия наскоро все по- силни ставали османците, той трябвало да раздели държавата си между своите двама синове, за да я бранят по- успешно. Цар Иван Срацимир получил земите на запад от Искър със столица Видин, а цар Иван Шишман- земите на изток. Преди това вече княз Балик бил отделил Добруджа и Варненско. Последвал го и брат му Добротица. Така се образували три български държавници, които имали малобройни войски, защото царете ни нямали пари за истинска силна войска.

Към края на XIV век съдбата на България станала ясна, но народът й продължавал да се бори. Турците преминали Балкана, обсадили Търново и го завоювали. Скоро паднала и Добруджа. Уплашени от турските победи, някои европейски владетели свикали кръстоносен поход и го повели по Дунав. Решителният бой бил при Никопол, където турците победили рицарите и сложили край на Видинското царство. Така в самия край на XIV век България изчезнала от картата на Европа.

Поробителят мохамеданин решил да не остави спомен от миналото на държавата ни. Избил голяма част от болярите, а по- образованите търговци изселил. Отначалото отделни европейски владетели се опитвали да изпъдят османците назад в Мала Азия, но все търпели неуспехи. Но по- късно започнали да се съюзяват със султана , защото имали търговска изгода. Българите загубили надежда да получат подкрепа отвън. Разбрали, че Европа ги е изоставила.

Близо 500 години България била управлявана според мохамедански закони от турски бейове и кадии, а ние сме били рая- стадо. Единственото право на българина било да се труди като земеделц и занаятчия, плащал тежки данъци, работил безплатно за империята, а всяко пето българско момче било вземано за еничар- султанов войник.  Забранено било на българите да се строят големи църкви, да празуват открито своите празници, да носят красиви и цветни дрехи, да яхат коне. Строго се  наказвали за най- малкото нарушение.

Появили се хайдутите, у които българите виждали  свои закрилници и мъстители. Народът правил множество опити да се освободи от султанската власт, макар и да било ясно, че нито бунт, нито въстание срещу огромната сила на Османската империя биха донесли свобода. Отчаянието карало българите да се бунтуват. С времето тези опити ставали все по- чести. Тогава вече било започнало Българското възраждане.